The memory of water

Този текст достига до вас благодарение на Димитър Цонев, който любезно ни уреди билети за представленията от февруарския гастрол на варненския театър в София.

Преди да продължите да четете, много ви моля да изключите мобилните си телефони. Поставянето им в тих режим на повикване в този случай не е достатъчно. Благодаря.


3 февруари 2013 18:20, касата на учебния театър към НАТФИЗ:

--Нали знаете, че тези билети нямат места... влизате и където си намерите... там.

Хм. Признавам си, този анонс не предизвика положителни емоции. Особено след като на предните две представления на гостуващия варненски театър имахме удоволствието да се насладим на играта от прекрасно разположени места в салона на Сатиричния. И все пак, резервацията е комплимент от страна на варненци към блогърите, не бива да бъдем придирчиви, напротив - благодарни сме, защото знаем какъв интерес предизвика гостуването им в София, и едва ли бихме могли да се надяваме изобщо да се сдобием с билети от свободна продажба. Така че благодарим на младото момиче, излизаме от касата и се отправяме към отсрещното заведение, имаме цял час за убиване.


Час и една тъмна бира по-късно, разпоредителката ни посреща пред вратата на салона с къса заповед:

-- Влизате и на сцената!

А? Докато оставяме връхните си дрехи на гардероб, ставаме свидетели на учудените изражения на пристигащите след нас зрители, реакция на нейните мистериозни инструкции. И чак след като прекрачваме през вратата, всичко се изяснява - горе, на самата сцена са подредени в няколко реда столове за публиката. Пред тях, в дъното на сцената, е подреден декора. Първият ред е буквално в дневната стая, в която ще се развива действието на пиесата. Очевидно сащисването сред зрителите е било сериозно, тъй като всички по-задни места са заети, а свободни все още са само най-предните. Което е прекрасно и устройва напълно нашия каприз да имаме възможно най-добрата гледка. Настаняваме се най-най-отпред.

Мисля, че сега, преди да е започнало всичко, е редно да кажем две-три думи за самата пиеса. Ние самите влязохме в салона съвсем без домашно - нито бяхме чели, нито бяхме чували нещо за Шийла и пиесата ѝ. Дори имахме известни резерви дали си струва да отделим над 2 часа за съвременна драматургия, на която и двамата като цяло не сме върли фенове. В крайна сметка взехме решение да я гледаме, по две причини - Стоян Радев и Гергана Плетньова. Пиесата, оказа се, е доста награждавана в Англия. Авторката е сред изявените драматурзи на своето поколение, има доста пиеси за радио-театър и сценарии за филми (дори "Паметта на водата" е адаптирана и успешно филмирана!) И казвайки това, приключваме за авторката и мястото ѝ в модерния западен театър, ако ви интересува повече - гуглирайте.

Обратно на сцената на учебния театър. Понеже като публика, ние се намираме на авансцената, докато започне представлението имаме възможност да разгледаме декора съвсем отблизо. А той е впечатляващ като изпълнение и още преди началото говори много за това което следва. Намираме се в дневна стая. Многобройни полички и рафтове, отрупани с дребни и по-едри предмети. Десетки години са напластили стотици спомени в нея. Спомени от/на/за хора, които са живели тук преди, но живота им е продължил напред, оставяйки къщата в миналото им. Цялостното усещане е за спокойна атмосфера, неподвижна и стабилна, балансирана и вечна, в оня смисъл, който изключва промените и съответно всякакво развитие вбъдеще - тази къща е пълна с минало, но няма бъдеще. Ние не виждаме, но след малко ще научим, че е на самия морски бряг и морето е напът да я погълне, и да я направи чисто физически само спомен за нещо отминало, нещо в което тя се е превърнала отдавна. Горещо препоръчваме, когато отидете на това представление, да влезете в салона и да заемете местата си на сцената колкото се може по-рано, за да можете да се потопите в атмосферата на тази дневна стая. Ако това е съзнателно търсен от режисьора ефект, а ние мислим че е, то идеята е много добра, изпълнението също, и дава възможност на публиката да направи преход от действителността извън сцената, към действителността на сцената, поставя я в подходяща нагласа на духа за предстоящото действие. Дори бихме препоръчали на варненския театър да обявява по-ранен час за начало на представлението, за да даде на публиката десетина минути повече да поеме от атмосферата на старата къща.

Ние все още не знаем, докато се опитваме да се настаним по-удобно на неудобните столове, но ни предстои ни среща с три сестри, които плават във "водата" на битието, но с различна "плаваемост" - една се държи над повърхността, почти не я докосва, отделена от нея сякаш с въздушна възглавница, и с проблеми в навигационните уреди, поради което изглежда сякаш плава във всички посоки едновременно, най-вече встрани и много рядко - напред; друга е бавен и неповратлив, тежък кораб, натоварен с всичко необходимо за живот сред открития океан, дори претоварен, поддържащ неизменно зададения курс миля след миля, но капитанът му определено предпочита да плава както първите мореплаватели - близо до брега, на плиткото; третата не носи излишен товар в своето пътуване, лесно се освобождава от баласта (но за сметка на устойчивостта си), не се страхува да гази в непознати води и да следва неизследвани течения.

Това, което ги събира обратно в родното пристанище, е Смъртта. Смъртта на близките е точка във времето и пространството, която разделя най-отчетливо и завинаги живота на две - преди и след. След тази точка част от нас остава в миналото и няма кой да я върне отново тук, в настоящето. Когато това е смъртта на родител, това което завинаги си отива от нас е детството. До този момент то все още е живо и част от настоящето ни. След него се превръща в минало и никога не се връща. Пиесата на Шийла ни среща с трите сестри точно в този момент. Естествено това е време за равносметки, а "равносметка" ще рече изравняване на сметките. Сестрите ще изравняват сметките помежду си, сметките с общото си минало в тази къща, сметките с майка си, с баща си, с настоящето си, с мъжете в живота им, с бъдещето... С развитието на действието всяка една от тях излага пред нас своите активи и пасиви, натрупани през време на "плаването". В края на пиесата всички ще постигнат баланс, който ще им позволи да отплават отново, да продължат своето пътуване. Четвъртата жена в пиесата, майката, чиято смърт става повод за това изравняване на сметките, също е все още тук, сред живите, също има сметки за изравняване, преди да продължи оттатък. Всяка една от трите сестри в даден момент влиза в диалог с нея, който помага и на двете да намерят равновесието помежду си, да стегнат връзката, която времето и болестта, тези неизменни спътници на всеки мореплавател, са разхлабили. Точно преди завинаги да се отделят една от друга. Но вече с мир и възстановен вътрешен покой. Това търсене на баланс между активите и пасивите е основна линия в цялата пиеса. В процеса героините откриват, че всеки пасив е едновременно и актив, и обратното - всеки актив е и пасив. Защото така е в счетоводството на Живота. И всъщност ние винаги сме в състояние на равновесие, дори когато не го осъзнаваме. Водата винаги се стреми да поддържа повърхността си равна въпреки нашите усилия, съзнателни, но най-често несъзнателни, да предизвикваме вълнение. И на всяко надигане отговаря с понижаване, и при всеки пад ни повдига нагоре. Баланс.

Интересно място в пиесата имат мъжете, които са част от живота на трите сестри. Двама от тях присъстват на сцената с нас, двама отсъстват. Но отсъстващите имат същата тежест в действието като присъстващите. И ако авторката заслужава поздравления за изкусния драматургичен похват в изграждането на текста по този начин, то безспорно режисьорът Стоян Радев заслужава овации за проявеното майсторство при режисирането на отсъстващите, така че публиката да възприеме образите им толкова ярко, колкото и на присъстващите. Трябва да го видите, за да го разберете. Те, както и двамата, които са на сцената с нас, не просто служат за допълване и разкриване на женските образи в пиесата, не са поддържащи роли. Те са друга гледна точка към проблемите им. Те са онзи ъгъл, онази дистанция, онзи маяк, който дава възможност на корабите в открито море да коригират отклоненията в своя курс. Огледалото, което изправя изкривеното възприятие на реалността. И помага за възстановяване на равновесието. Николай Божков и Владислав Виолинов се справят блестящо с ролите си. Успяват да излъчат спокойствието, което да контрастира на истерията в женските образи и да я тушира. Успяват да демонстрират достатъчно добре премерена енергия в "избухванията" на героите си, когато се налага. Изобщо - държат се мъжки и образите им не се губят в тази "женска" пиеса.

Колкото и да отлагаме този момент, накрая трябва да кажем нещо и за играта на четирите дами - Гергана Плетньова, Веселина Михалкова, Теодора Михайлова и Даниела Викторова. Отлагаме го, не защото не ни е харесала, а защото са толкова добри, че трудно ще намерим думи да изразим възхищението си. Не, не преувеличаваме. Трябва да ги видите на сцена заедно.

Имахме късмета да гледаме Гергана в три поредни вечери в три съвсем различни пиеси - класики на Шекспир и на Чехов, и една съвременна. Видяхме три отделни актриси. Ако не четете афиша, можете да се закълнете, че това са три различни жени, а не една Гергана Плетньова. До този момент при актрисите на родна сцена нямахме изявен фаворит, така както при актьорите. След тези три вечери това вече е минало. Гергана заслужава всеки един суперлатив изречен по неин адрес. Варненският театър ще трябва да положи сериозни усилия, ако иска да я задържи в трупата си, защото е въпрос на престиж за всеки голям театър у нас да има в състава си такъв талант. Енергията, която влага в ролята на Катрин, прави образа толкова истински, че ще ви се прииска да прегърнете героинята ѝ, желание, което ще ви коства доста усилия да преодолеете, имайки предвид, че сте на една сцена с нея и тя е само на крачка от вас. Така играе ролята си, че никой не може да ни убеди, че тя не е написана специално за Гергана Плетньова. Дори Шийла. Но същото се отнася и за Веселина, Даниела и Теодора - превъплъщението им е толкова сполучливо, че не можем да си представим как излизат от роля след края на представлението. Четирите заедно изглеждат наистина като едно семейство, като едно цяло.

Стоян Радев е толкова добър като режисьор, колкото е талантлив като актьор. Тоест - много. Изключително много. Много актьори у нас се изявяват като режисьори, и обратното. При малко обаче е налице талант и за двете. Някои са повече актьори, отколкото режисьори, при други е обратното. Всъщност личното ни мнение е, че само за двама може да се каже че са еднакво талантливи и от двете страни. И единия е Стоян Радев. Ако шестимата актьори (плюс двамата, които присъстват само като снимки) успеят да ви накарат да забравите за реалността извън дневната стая на сцената, Стоян Радев е виновен за блестящия начин, по който е използван таланта на всеки един от тях, за да се случи вашето отвличане.

Има много пиеси с продължителност над два часа, малко са представленията при които няма да усетите изминалото време, въпреки че стоите на обикновен дървен стол, без мекичка тапицерия и облегалки за ръцете. "Паметта на водата" е от тези. Надяваме се да не слиза дълги години от афиша на Варненския театъра, надяваме се да гостува много пъти на сцени из цяла България, защото е от онези представления, които трябва да видите задължително, ако имате претенции да се наричате любител на театралното изкуство. Дори бихме отишли по-далеч - това е представление, заради което си струва да пътувате до Варна без друг повод, само за да го видите.

Първоначалният вариант на този текст беше три пъти по-дълъг от това, което прочетохте... Но в един момент осъзнахме, че и шест пъти по-дълъг да е, пак няма да е достатъчно дълъг, за да предаде всичко, което имаме да кажем за това представление. Просто го гледайте.